Драмите във вътрешния свят на всеки човек отразяват сложни обектни отношения, които са база на неговата идентичност. Тези драми често са несъзнавани и единственото потвърждение за тяхното съществуване са емоционални състояния като тревога или депресия. Те могат обаче да изплуват на повърхността чрез тихите диалози между аспектите на „Аза“.
Както казва Фройд, тези драми изплуват на повърхността чрез сънищата („краският път към несъзнаваното“) и кошмарите. Те също така се появяват и в „сънищата наяве“, които до някаква степен се контролират от съзнанието. Активността на вътрешния свят може да се прояви и чрез „езиковите грешки“: тази идея помогна на Фройд да стане известен на широката публика.
Дълбинни нива на разума: първични процеси
Вътрешните драми стават част от вътрешния свят още през ранното детство ( и може би дори преди раждането). Най-ранните следи на паметта, които кодират междуличностните драми в мозъка на човека, не са интегрирани и включват само някои части или аспекти на „аз“ или „другите“.
Когато ранните обектни отношения изплуват на повърхността през зрелия живот, те ще се проявят най-вече чрез невербални чувства и действия. И само с течение на времето на определени чувства и реакции могат да се дадат имена (например гняв, омраза, страх). Такива несъзнавани действия на разума, които произхождат от ранни детски преживявания, се наричат „първични процеси“; Според психоаналитиците за тях са типични отсъствие на усещането за време, несъгласуваност, противоречивост и отрицание. Донякъде с този факт се обяснява нереалността на сънищата ни.
Среща на вътрешния и външния свят
Драмата на всекидневието
Всички се привързваме към отношения, които ни влияят, а понякога ни и контролират. Проекцията или екстернализация на някои фигури от миналото тласка човека към манипулация или провокация, насочена към заобикалящите го хора, за да ги накара да повторят детските патерни на поведение. Обаче за да бъде този процес успешен, другият човек трябва да отговори с действие и емоция. Сандлър описва как човек „сканира“ обкръжението си, за да намери подходящите хора и след това встъпва с тях в пробни взаимоотношения, за да види дали те ще отговорят по начин, който вътрешното му обектно отношение изисква.
Драмата на психодрамата
В магическата обстановка на психодраматичната сцена протагонистът преживява същото „терапевтично безумие“, както и пациентът в процес на пренос при психоналитика. Дори най-здравомислещият протагонист отхвърля недоверието и започва да говори с „майка си“ или „баща си“ с чувството на пълна емоционална реалност и убеденост. Драмите на детството могат да бъдат изиграни с огромна сила и непосредственост. И в същото време протагонистът знае (ако не е психотик), че неговият доброволен „помощник“ е трансформиран от процесите на психодрaмата. Реалността на образа е само илюзия. Джордж се отнася към Виктор „като че ли“ е негов баща.
Много от психодрамите (по модела на Зерка Морено и Елейн Голдман) се връщат назад във времето, към ранни сцени от живота. И тук изобразяването на хората (по-често родители) става все по-малко обективно.
Техниката позволява на различни интернализирани „други“ да се екстернализират по ясен и драматичен начин с помощта на няколко помощни „азове“. Психодраматичният метод също така позволява с великолепна чистота да се екстернализират различни страни от един вътрешен обект, например „лошия“ или „добрия“ баща( две екстернализации на една и съща фигура) с помощта на помощни „азове“, които играят различните аспекти на вътрешния обект (или обекти).
Изтласканото се споменава в процеса на лечението: в психодрамата – с използването на помощните „азове“, а в психоанализата – с помощта на преноса в отношенията с терапевта.
В началото „бащата“ може да съществува като „друг“ обект. Впоследствие при процеса на интроективна идентификация , при която Азът се идентифицира с ролята (или обекта) ,интернализиран първо като „друг“ обект, довежда до структурни промени в неговата самоидентичност. След това индивидът чувства, че притежава някои от качествата на своя баща.
Вътрешният свят на човека има няколко лица. Тази неизбежна сложност прави психотерапията понякога толкова трудна и „завъртяна“, но тези усилия си заслужават.
„Езикът ни казва, че сценаристът е „Азът“. Психоанализата ни учи, че сценариите са написани преди много години от наивен детински „Аз“, който се бори за оцеляване в света на възрастните, чиито драматични условности са абсолютно различни от „обичаите“ на децата. Тези психични игри могат да се представят в театъра на разума ни или в театъра на тялото ни, а могат да се случват във външния свят – понякога с използването на разума и телата на другите хора. Ние също така сме способни да преместваме нашите психични драми от една сцена на друга в стресови периоди. Така че „Азът“ е многостранна фигура.” (McDougall)
В живота си като възрастен Джордж има възможността да стане някой от множеството разнообразни „Азове“. А това значи, че във всеки един момент той може да преживява (чувства) най-силна идентификация с Аз-обекта, който се появява в резултат на неговите отношения с майката (обектно отношение „син и майка“). В друг момент неговото Аз ще представлява Аз-сина във взаимоотношенията с бащата.
За Джордж всяка от тези страни на неговата обща идентичност докосва различните аспекти на ролевия кластър „Аз като син“. Но всяка от тези суброли се намира в отношения с различните „други“ обекти: на неговите баща и майка. Двете личности съществуват вътре в него в качеството си на вътрешни обекти, с които неговите Аз-обекти (или сценарни Азове) са във взаимоотношения. За много хора това групиране на ролите води до объркване в Аз-образа и във възприемането на „другите“. Като че ли се провежда „кръстосан разговор“ между две или повече обектни отношения.
Процес на изиграване на роля (enactment) е характерна черта на психодрамата, на семейната терапия и психоанализата.
«Когато терапевтът кара членовете на едно семейство да взаимодействат помежду си, изигравайки някои от проблемите си, които смятат за причина за дисфункцията и обсъждайки разногласията, например в опита си да подчинят непослушно дете, те активират процеси, неконтролирани от семейството. Разиграват се обичайните роли и взаимодействията се проявяват почти със същата интензивност, която е характерна за тези взаимодействия извън терапевтичния сеанс.»
«Техники на семейната терапия»
(Minuchin and Fishman)
Такова е взаимодействието на членовете на семейството „тук и сега“ по време на терапевтична сесия. Минухин образно пише, че в този процес на разиграване „терапевтът моли семейството да „изпълнят танц“ в негово присъствие“.
Подобна ситуация докосва хора, свързани с обща за тях реалност. Тя има психологическа значимост за всички участници, както и техните взаимодействия, които Морено нарича „среща- сблъсък“ (encounter). Тази среща на двама реални и равни помежду си хора в общо за тях място, където те според възможностите въздействат eдин върху друг. Такива отношения могат да се смятат за симетрични и според думите на Морено, общуването се моделира от «теле», което включва в себе си обмен на привличане, отблъскване, възхищение и безразличие.
Британският аналитик Патрик Кейсмент използва термина «разиграване» в практиката на психоаналитичното консултиране., когато описва драмата, която се случва между пациента и аналитика при преноса. При това ситуацията «там и тогава» се разиграва «тук и сега».
Психодраматистът използва термина «разиграване» за повторното разиграване в театъра на личностните конфликти, като следва правилото «не разказвай, а покажи». По време на сесиите помощните «азове» приемат ролите на значимите за протагониста «други».
«Не съобщавайте какво се е случило, недейте да разказвате историята за това, какво сте говорили един на друг, но изживейте ситуацията като че ли тя се случва наистина.» Морено
Съществуват две форми на психодраматично разиграване: психодраматично разиграване при среща-стълкновение (реална среща между двама човека на сцената) и психодраматично разиграване от вътрешния свят (свързано с екстернализацията на вътрешния свят). Те не винаги могат да се разделят, защото много от нашите отношения «тук» и «сега» са оцветени със света на несъзнаваното. Във всяка ситуация в живота или на психодраматичната сцена срещата-стълкновение (разиграване в реалността) може да се измести в посока на разиграване, подчинено на несъзнаваното във вътрешния свят на двамата участници.
Помощните «азове» слушат и отговарят на психологичните нужди на протагониста, осигурявайки му «други», необходими в психодраматичния свят. Морено разбира, че изборите, направени в живота никога не са случайни. Връзки, които хората създават с други хора са разнообразни и здрави. Той предполага, че процес на избор често не предполага наличността на «пренос» (който Морено определя като «фактор, отговорен за дисоциация и дезинтеграция на социалната група» или емпатия, която той смята за «едностранчиви» чувства, помагащи на един човек да разбере другия или на актьора – да влезе в роля. Морено казва, че именно «теле» е отговорно за увеличената взаимност на изборите, превъзходаща случайната възможност.
За Морено спонтанността е още един фактор, крайно необходим за създаването на нови роли и за целия процес на психодрамата. «Спонтанността като пластична функция провокира адекватна реакция на «Аза» при неизвестни ситуации. Спонтанността като креативна функция се стреми да създаде «Аза» и обкръжение за него.»
Според Морено спонтанността на личността може да буде развита или засилена с тренировки, т. е. с междуличностна активност в социалната сфера. Увеличаването на груповата спонтанност е една от функциите на фазата на загряването. «Индивидът не разполага с резервоар за спонтанност в смисъл на даден стабилен обем или качество. Спонтанността е налична (или не) в разнообразни степени на готовност, от нула до максимум, действа като психологически катализатор.“ Спонтанността е сила или фактор, който позволява на човека не само да изразява своето „аз“, но и да създава нови произведения на изкуството, да прави обществени и технологични нови открития, нови социални обкръжения и нови роли в психодрамата. Личност с високо ниво на с-фактор става по-жива, енергична и вдъхновяваща. „Когато функциите на спонтанността остават без насочващо влияние, в самата нея се развиват противоречиви тенденции, които дестабилизират „аза“ и разбиват културното му обкръжение.“ Неправилното „управление“ на фройдовото „либидо“ или на „с-фактора“ на Морено става причина за много проблеми на личността.
Контрапренос
Морено говори за отношенията между терапевт и пациент като за среща между равни хора, които са донесли със себе си на сесията своите умения, слабости и лични истории. Този поглед естествено се отличава от традиционното схващане, че терапевтът е в по-специална и силна позиция ( например Фройд се придържа към това класическо схващане).
Процесът на динамичната психотерапия не може да бъде ограничен само с прилагането на определени техники или тактики за работа с проблемите и симптомите на пациента, понеже тук присъстват личностните и професионалните аспекти на отношението „терапевт-пациент“. В психодрамата, както и в аналитичната психотерапия, собствените чувства на терапевта, неговите интуиция и преживявания играят решаваща роля в процеса; отношенията между пациента и терапевта са от първостепенна важност.
Видовете чувства, които директорът (терапевтът) може да изпитва по време на сесия:
А) Чувства, които възникват при директора като резултат на трансферна реакция на протагониста. В края на краищата, терапевтите също са хора. Те също могат да „бъркат“ хората от своето настояще със значими фигури от миналото.
Б) Чувствата на терапевта, свързани с преноса на протагониста към директора.
В) Чувства, съответстващи на ситуацията „тук и сега“. Такива чувства могат да бъдат например безпокойството и съмнението, които присъстват у всеки, когато се сблъскат с професионални трудности. Може да бъде и раздразнение от закъснение на членовете на групата или други причини.
Г) Чувства, които не са свързани с психодраматичната сесия. Всички ние встъпваме в някаква ситуация с чувства, свързани с други събития от всекидневния живот. Случва се някои чувства да повлияят на нашите мисли и емоции дори тогава, когато сме заети с абсолютно различни неща.
Самият термин „контрапренос“ за първи път се използва от Фройд през 1910г. за описание на чувствата, които възникват у психоаналитика или терапевта като резултат от техния контакт с пациента. Както и повечето термини, свързани с психоанализата и психодрамата, той не е съвършен. Някои автори използват този термин в много тесен и специфичен смисъл, свързвайки го само с невротичните трудности на терапевт, които той преживява по време не сесия. Други психоаналитици изпадат в друга крайност, като използват този термин за описание буквално на всякакви чувства или реакции, възникващи у терапевта по време на работа с пациента. Пол Холмс е склонен да използва термина като описва по-голямата част от чувствата и емоционалните реакции на терапевта по време на сесия. Но все пак той изключва от понятието всичко, което възниква в ситуации, намиращи се изцяло извън границите на неговите контакти с психодраматичната група( точка Г).
Но работата на психотерапевта не може да бъде неутрално пасивно присъствие в терапевтичните взаимоотношения, независимо колко се старае. Това въвличане по самата си природа има определени последствия. Невъзможно е да съхрани безпристрастна обективност, към която се придържат (често неправомерно) един хирург или лекар към своите пациенти.
Фройд предполага, че терапевтът може да представи на мястото на пациента някого от миналото си – при това аналитикът не е способен да отдели своите (произхождащи от вътрешния му свят) чувства и фантазии относно значимите за него хора, от това, което е свойствено (в ситуацията „тук и сега“ ) по-скоро на неговите отношения с пациента. Трудности в психотерапията също могат да възникнат, ако проблемите на пациента (например предизвикани от агресивността му или отношенията с жена) са аналогични със ситуацията на терапевта. И тогава пациентът и аналитикът „тайно се договарят“ и биха проявили „съпротива“ срещу изследването и разрешаването на този проблем. Очевидно тази ситуация би била непродуктивна. Морено обяснява така: „Очевидно, че ако феномените на преноса и контрапреноса доминират в отношенията между помощните терапевти ( или помощните „азове“ и членовете на групата) и са насочени към пациента (протагониста) терапевтичният процес се сблъсква със сериозни затруднения.“
Ани Райх отбелязва, че на аналитика пациентът може да му харесва или не. Ако тези отношения са съзнавани – няма причина за безпокойство относно контрапреноса. Ако обаче интензивността на чувствата нараства, можем напълно сигурно да определим, че тук са замесени несъзнаваните чувства на аналитика, неговите собствени преноси към пациента т. е. контрапренос. Контрапреносът по този начин съдържа собствените несъзнавани потребности и конфликти на аналитика. В такива случаи пациентът за аналитика е обект от миналото, върху който се проецират минали чувства и желания…Това е контрапреносът в неговото правилно значение.“ „Относно контрапреноса“ (Reich)
Райх ясно отделя емоционалните реакции на аналитика (които Морено би предписал на случващата се „среща“) от това, което е предизвикано от неврозата на терапевта. Фактът, че терапевтът може да харесва пациента или не, предполага участие на процеса „теле“. Емоциите на терапевта в контрапреноса ( в смисъла на Райх) са свързани с неговия вътрешен свят и се коренят в детството му – затова е назован като „невротичен контрапренос“. Морено пише: „Пациентът е този, който претърпява позитивното или негативното. Има само една роля. Психиатърът се разглежда като обективен агент, най-малкото по време на лечението, свободен от собствено емоционално съучастие . Той просто анализира материала, който пациентът му представя. Но това е само привидно. Може би защото само пациента подлежи на анализ.“
Морено пише: „Бъдещият практик може да се освободи от преноса по отношение на терапевта, който го анализира. Но това не означава, че той се освобождава от преноса по отношение на всеки нов човек, когото той ще срещне в бъдеще. За това ще трябва да си набави броня на светец. Тази броня може да се счупи по всяко време с появата на нов пациент и новият вид комплекси, които пациентът ще му предаде…“
От природата и интензивността на чувствата терапевтът разбира за произхода им (както в случая на трансферни реакции на пациента). Реакции с ниска интензивност (пункт „В“) могат да се предизвикат от реалните отношения „терапевт –протагонист“ и от срещата, модулирана от „теле“. По-интензивните реакции (пункт „А“) може би се пораждат от възникналия пренос у директора в неговите отношения с протагониста. Морено пише: „Затова първата препоръка, направена в първите дни от психодраматичната работа е, че психотерапевтът, който трябва да участва в процедурата – също както и пациентът – трябва да се анализират от други в процеса на лечение.“ Морено предполага, че директорът на психодрамата може да усеща влияние от членовете на групата. Психодрамата стимулира такъв обмен по време на „срещата на равните“, което несъмнено помага на хората да разберат себе си по-добре. Подобни взаимодействия, макар и да са важни, но не са достатъчни за пълно професионално и личностно развитие на психодрама водещия. За това трябва опит на въздействие, подобен на това, което психоаналитиците наричат „обучаващ анализ“. Мисля че въпросът каква „помощ“ или „терапия“ директорът на психодрамата може да получи от водената от него група е доста спорен, но разбира се, всички ние израстваме и се учим, намирайки се в ролята на терапевта.
По време на обучението и практиката си психодраматистите се нуждаят от персонална помощ или въздействието на групата, в които те не са терапевти. Както преди 80 години Фройд казва, че способността на терапевта да помага на другите е ограничена от неговата способност да разбира себе си; този процес изисква от него да приема помощ чрез персонална терапия. Редовната супервизия също така е много важна.
Б. Пренос на протагониста в отношенията му с директора и помощните „азове“.
Пол се интересува дали Джордж е бесен на майка си, когато тя забрани контактите му с бащата. Той разбира каква е динамиката и пита Джордж: „Бих искал да знам, чувствал ли си и друг път, че някои други хора от детството ти – също така са се отнасяли към срещите ти с твоя баща?“ С този въпрос Пол се опитва да свърже трудностите, възникнали при Джордж по време на сесията, с миналото му. Този коментар донякъде прилича на интерпретативно твърдение, което обикновено правят терапевтите-психоаналитици. Джордж свързва чувствата си с периода от детството си, когато прекъсват неговите срещи с бащата. Сторило му се е, че Пол (терапевтът) се държи „като“ майка му. Фактически Пол косвено интерпретира насочения към него пренос на Джордж.
В. Чувства, съответстващи на ситуация „тук и сега“
Морено се съгласява, че „междуличностният пренос“ се развива между пациент и терапевт, но различава този процес от „теле“-отношението между двама човека, което „не се определя от символичен пренос, няма невротична мотивация, но се обуславя от определени реалии, които тази личност олицетворява и представлява…Това е комплекс от чувства, който привлича един човек към друг и се създава от реалните качества на другия човек.“ Морено предполага, че няма как да се осъществи терапевтичен процес по време на психодрама, ако в нея господства преносът или контрапреносът и „…самите помощни „азове“ са обезпокоени от собствените си проблеми (1), налице е протест срещу директора на психодрамата(2), поради лошо изпълнение на поверената роля(3), недоверие и негативно отношение към метода(4), междуличностни конфликти(5);всички те създават атмосфера, която се отразява на терапевтичната ситуация…Решаващ фактор за терапевтичния процес е „теле“.
Понякога обаче в психодрамата е необходимо да се увеличат сблъсъците между членовете на групата, докато при психоаналитичната групова терапия се изисква точно обратното. Разбира се една от причините, поради която психоаналитиците остават относително „неизвестни“ (или „огледалоподобни“) за своите пациенти е необходимостта да се намалят чувствата и мислите , които са способни да се развият „тук и сега“ между двама човека. Тази среща, както я разбира Морено, е по-добре да се избягва. Например пациентът трудно ще преживява гнева към майка си(терапевта) „в процес на пренос“ , ако разбере случайно че в реалността той е преживял тежка загуба.
Чувствата, които се преживяват от директора, могат да възникнат от реални проблеми между него и протагониста.
Механизъм на контрапреноса
Процесът на контрапреноса без съмнение има голямо значение в индивидуалната психотерапия, както и в психодрамата. Паула Хайман пише: „Моята теза се състои в това, че емоционалната реакция на аналитика към пациента в ситуация на анализ е един от най-важните инструменти в неговата работа. Контрапреносът на аналитика е инструмент за изследване на несъзнаваното на пациента. Аналитичната ситуация…това е отношение между двама човека. Тези отношения се отличават от другите не по чувствата у единия партньор, пациента, и отсъствието им при аналитика, но най-вече по дълбината на усещанията и ползата, която те дават…Ако аналитикът се опитва да работи, пренебрегвайки чувствата си, неговите интерпретации стават негодни.“ „Относно преноса“ (Heimann)
Рекер предполага, че емоционалните реакции, които възникват у психоаналитика по време на сесия са също така: „…слияние на настоящето и миналото, непрекъсната и тясна връзка между реалност и фантазия, вътрешно и външно, съзнавано и несъзнавано.“ (Racker)
Конкордантни(съответстващи) и комплементарни (допълващи) идентификации на терапевта с пациента
Рекер изследва процеса, чрез който един човек (терапевт) достига до разбиране на другия (пациента).Той предполага, че психоаналитикът има „склонност към идентификация“ с пациента. Този процес според думите му се явява „основа на разбирането“. Същото важи и за директора и помощните „азове“, понеже те работят върху разбирането на психологията на протагониста, на когото искат да помогнат. Рекер предполага, че съществуват две форми на идентификация: конкордантна и комплементарна.
Конкордантна идентификация
Рекер описва как един човек иска да разбере другия,“…може да постигне целта си, идентифицирайки своето Его с Егото на пациента или казано по-просто…идентифицирайки всяка част от своята личност със съответната психологична част на пациента – собствения Ид с Ида на пациента, своето Его с Егото на пациента, собственото Супер-Его със Супер-Егото на пациента като приема тези идентификации в съзнанието си. Конкордантната идентификация е основана на резонанса на външното във вътрешното или в разпознаването на това, което принадлежи на другия като мое собствено(„тази част от теб съм аз“), също така на изравняването на това, което е мое собствено с това, което принадлежи на другия(„тази част от мен си ти“).
Kомплементарна идентификация
Този процес се отличава от описания по-нагоре с това, че терапевтът се идентифицира с вътрешните „други“ – обекти на пациента. Например пациентът в психотерапията възприема терапевта си като че ли той е негов баща, изпитва при това чувства и се придържа към модели на поведение, които повече съответстват на детските му години. Разбира се, това е „пренос“. При това терапевтът се идентифицира, но не с „аза“ на пациента, а с неговия вътрешен „баща“, с който това „аз“ се намира във вътрешни отношения. Именно чрез тази идентификация терапевтът развива някои чувства, които подхождат на ролята на „бащата“.
В психодраматичната сесия подобен процес се случва, повлиявайки идентификацията (осъществявана от помощен „аз“) и проекцията (осъществявана от протагониста). Протагонистът проецира своя вътрешен „друг“-обект върху член от групата, който след това в някаква степен реагира на тази проекция. Членът на групата, който изпълнява ролята на „бащата“, се идентифицира с този вътрешен обект на протагониста. Този процес включва аспекти на съзнаваното и несъзнаваното.
Каква полза могат да извлекат директора на психодрамата и членовете на групата, изпълняващи ролята на помощни „азове“ от своите чувства, предизвикани от взаимоотношенията си с протагониста? Тези чувства (ако са осъзнати) дават информация за начините на комуникация, които протагонистът използва и освен това насочват към техните вътрешни обектни отношения.
Несъзнаваните аспекти на отношенията между протагониста и директора могат забележимо да нарушат хода на психодрамата, центрирана върху протагониста, ако те не се разберат и разрешат. За Джордж терапевтът Пол несъзнавано се идентифицира с майка му. Когато Пол разбира за това, то пред него стои избор.
- Обръщайки се към психоаналитичния си опит, той може да „интерпретира“ преноса на Джордж по отношение на себе си.
- Той може да помогне на срещата между Джордж и реален Пол. „Виж, Джордж, защо ми се сърдиш толкова в този момент. Какво съм направил?“
- Той може да подтикне Джордж към някаква вътрешна работа като го пита: „Аз бих искал да знам дали си чувствал, че други хора от детството ти също така се пречели на срещите с баща ти?“
Първият вариант е невъзможен, защото всичко се случва в психодраматична група и освен това, опитът на психоаналитичната терапия показва, интерпретацията на преноса в начален етап довежда до неговата интензификация. Този факт може само да усложни отношенията на Пол с Джордж. Вторият вариант е психодраматичен и заедно с това, потенциално ефективен. Пол решава да се извини на Джордж ( с няколко думи, като пряко обръщение „тук и сега“). Изглежда, че това действа достатъчно ефективно. След това той минава към третия вариант, като се опитва да разбере кой е този вътрешен обект в живота на Джордж. Следващата стъпка след това е да се търси помощен „аз“ за ролята на „майката“.
Безплатна 20 мин. Консултация
